-Ох!- издрънча Пробудения от вътрешността на златния истукан. - Какво не бих дал да изляза от този затвор, така, само по риза, да кажем, някаква вехта риза, проядена от молци, с дъх на нафталин и мухъл, и да обхвана с поглед необятния простор, цялата долина, притихнала в краката ми като вярно куче, и докато сърцето ми пие жадно от блаженството, утаено в зениците ми, да усетя как вехтата риза ме бодва леко по рамото, после по гърдите и да разбера без да мисля, с кожата си да осъзная, че това е дъжд, летен дъжд - нито топъл, нито студен, - който е дошъл да ме събуди за живота, да ме разтвори в сладката илюзия на Битието, да заличи вън и вътре, да ме върне в покоите на Вечността - съвършени и непреходни - където няма начало и край, преди и сега, аз и света. И ако всичко това е сън - а това е ясно като две и две четири, - едно неспирно оцветяване, обособяване, уголемяване и смаляване на безплътните очертания, творение на ума, то нека тогава му се насладя и го обикна, както се обича цвете, което не можеш да откъснеш и притежаваш, защото, о, привидност, ако този, който е Пробуден не вижда, не сънува, не чувства, не трепери и не плаче при допира с Красотата, то тогава той не би бил по-различен от камъка, златото и дървото, с което хората оковават своите кумири - една безжизнена буца, пред която дори и бълнуването на най-пропадналия пияница би изглеждало като нещо, за което си струва да живееш.
Изток-Запад, 2002 mnogoknigi.com